Редакторска бележка:
Това писмо е написано от виетнамски емигрант Ха Мип Тан, който работи във Фукушима като полицай до негов приятел във Виетнам и беше публикувано в изданието на Ню Америка на 19 март. Това е доказателство за силата на японския дух и едно интересно парче от живота близо до епицентъра на японската криза в атомната централа във Фукушима. Беше преведено от редактора А.Л....
Братче,
Как си ти и твоето семейство? Тези последни няколко дни всичко е в хаос. Когато затворя очите си виждам мъртви тела. Когато отворя очите си отново виждам мъртви тела.
Всеки от нас трябва да работи по 20 часа на ден, но бих искал да имахме по 48 часа на ден, за да продължаваме да помагаме и спасяваме хора.
Нямаме вода и електричество, и хранителните дажби са почти нищожни. Едвам успяваме да преместим бежанците преди отново да получим нареждане да ги преместим другаде.
Аз съм в момента във Фукушима на около 25км от атомната електроцентрала. Имам толкова много да ти разказвам, че ако опиша всичко това, то би се превърнало в роман за човешките взаимоотношения и поведение по време на криза.
Хората тук остават спокойни – тяхното чувство за достойнство и строго морално поведение са много силни – така, че нещата не са толкова лоши, колкото биха могли да бъдат. Само, че още една седмица и мога да гарантирам, че нещата ще излязат от контрол, няма да можем да осигуряваме необходимата защита и ред.
Те са хора в крайна сметка и когато гладът и жаждата надмогнат достойнството, е добре, те ще правят каквото се очаква. Правителството се опитва да осигури провизии по въздуха, доставяйки храна и лекарства, но това е все едно да добавиш малко сол в океана.
Братко, бях свидетел на един затрогващ инцидент. Едно малко момче, японче, ми даде един урок, на мен възрастният, за това как да се държи едно човешко същество.
Миналата нощ бях изпратен в едно средно училище, за да помогна на благотворителна организация да разпредели храната на бежантците. Имаше една дъъълга колона, която се поклащаше насам-натам и видях едно малко момче, около 9 годишно. Носеше само тениска и къси панталони.
Беше станало доста студено, а момчето беше доста назад в колоната. Аз се притеснявах, че докато дойде неговият ред почти никаква храна няма да е останала. Затова го заговорих. То каза, че било в училище, когато станало земетресението. Неговият баща работел наблизо и пътувал към училището. Момчето било на балкона на третия етаж, когато видяло как цунамито отнесло колата на баща му.
Попитах го за майка му. То каза, че къщата им и била до самият плаж и майка му и малката му сестричка най-вероятно не са успели да се спасят. То обърна глава и обърса сълзите си, когато го попитах за роднините му.
Момчето трепереше и аз го загърнах с полицейското ми яке. Тогава торбата ми с порциона храна падна. Вдигнах я и я подадох на момчето. „Докато дойде твоят ред може да не остане храна. Затова вземи моята порция, аз вече се нахраних. Защо да не я изядеш ти?“
Момчето взе храната ми и се поклони. Мислех, че ще й се нахвърли веднага, но не. Взе торбата и отиде отпред на колоната и я остави на купчината, къде стоеше храната за раздаване.
Бях шокиран. Попитах го защо не я изяде вместо да я остави за раздаване.
То отговори: „Защото виждам много по-гладни хора от мен. Ако я оставя на купчината, то тогава тази храна ще бъде разпределена по равно.“
Когато чух това се обърнах, за да не могат хората да видят, че плача.
Общество, което може да създаде едно 9 годишно момче, което разбира идеята за пожертването за по-добро, трябва да е велико общество, от страхотни хора.
Изпращам на теб и твоето семество най-топли пожелания. Смяната ми започва скоро.
Ха Мин Тан
Още нещо – ние все още се презапасяваме с черни пари – ние не се нуждаем от един Ганди или Хазаре, нуждаем се от хиляди като тях!